АРТПОДАРЪЦИ


Уникални арт подаръци, малка пласкика, пластики то бронз, уникати. 


Сайт за изящни пластики от бронз,подходящи за незабравим подарък. Уникални арт подаръци-за ценители на красивото и нестандартното . Изящен и стилен избор-красиви скулптури от бронз върху постаменти от благороден лабрадорид, гранит, ахат, оникс. Предложения за нестандартни подаръци. Пластики от бронз със силни послания в тях-впечатляващ подарък за специален случай. Малки пластики, изработени по поръчка-изискан подарък за хора с вкус към красивото. Рибката е символ на добър живот и бъдещи успехи. Кубът, като геометрична фигура, е символ на реалиста, на практично мислещия човек. Подходящ избор за бизнесмени, архитекти, хора на действието. Уникална бронзова скулптура. Оригинален бизнес подарък или провокация за колекционери .
Птицата-крилата са символ на лекотата, духовността, на възможността да полетиш и да се издигнеш към небето, символ е на успеха и щастието-оригинален подарък както за мъж, така и за жена. Дървото е символ на живот, могъщество, дълголетие, щедрост, търпение. То е и символ на многообразието в единството със своите многобройни клони, които излизат от един корен и отново се връщат в едното – семето от плода на клоните, от което ще се роди ново дърво. Елегантен избор за юбилей, сватба или друг семеен повод. Драконът е, жизнеутвърждаващ, подсказващ единението на духовното (крилата) и материалното, земното (змийското тяло) Драконът е символ на мъжката сътворяваща природа Ян. Добър избор за бизнес подарък, или за представителите на силния пол. 

"Книгата на тайните..."

Заключената врата е във вас, там е и ключът!

"Да отвориш книгата на тайните...

Най-силната жажда в живота не е за храна, пари, успех, положение, сигурност, секс или дори любов. Хората многократно са постигали всички тези неща и все пак са били неудовлетворени - често дори повече, отколкото преди това. Най-силната жажда в живота е тайна, която се разкрива, само когато човек има желание да отключи една скрита част от себе си. В древните традиции на мъдростта тази мисия е била сравнявана с гмуркането за най-скъпоценната перла, която съществува, поетичен начин да ти кажат, че трябва да плуваш в дълбоки води, да се гмурнеш дълбоко в себе си и да търсиш търпеливо, докато откриеш тази безценна перла. Тази перла се нарича още същност, божествено дихание, жива вода, духовна амброзия – все имена за онова, което в нашия прозаичен век на науката бихме нарекли просто трансформация. Трансформация или метоморфоза означава радикална промяна на формата, както гъсеницата се превръща в пеперуда. А по отношение на човека това е да превърнеш страха, агресията, съмнението, несигурността, омразата и празнотата в техните противоположности. Възможно ли е това да се постигне наистина? Едно знаем със сигурност: тайната жажда, която мъчи човешките души, няма нищо общо с външни неща като парите, положението или сигурността. Нашето вътрешно Аз се стреми да открие смисъла на живота, да достигне до края на страданието и отговорите за загадките на любовта, смъртта, Бога, душата, доброто и злото. Един живот, изживян повърхностно, никога не би могъл да отговори на тези въпроси или да ни накара да престанем да ги задаваме. Да откриеш скритото измерение у себе си е единственият начин да удовлетвориш най-силната
си жажда."
Дийпак Чопра

"Да повярваш в себе си!”

"Има само една причина за човешкия провал и това е липсата на вяра в себе си."

Уилям Джеймс

"Вярата в себе си е основната движеща сила за справянето с превратностите в живота, ключовият фактор за постигане на успех. В нито една област от живота си не можем да напреднем ако не вярваме в себе си. Всички сме срещали призиви на различни автори и духовни учители – да вярваме в себе си, да разчитаме на себе си, да се доверим на себе си… Но кое  формира тази вяра? Кога се заражда тя? Можем ли да я възродим, да я засилим или дори да я създадем ако липсва? Вярата в собствените ни възможности се формира от нашите убеждения, от това какво мислим за себе си и се подсилва с опита. "

„ Пеперуда”

"Пеперудата е символ на душата и на безсмъртието, прераждането, възкресението, прехода, лекотата, времето, на любовта, щастието и благополучието. Друга страна от символиката на пеперудата се основава върху метаморфозите ѝ.
Най-дълбокият и символичен урок, който ни дава, е да се научим да приемаме промените в нашия живот небрежно, както тя прави - с разперени криле и безгрижен полет над цветята." Знаете ли кое е съществото, което наистина сбъдва желания? Не, не е златната рибка. Пеперудата е. Има индианска легенда, според която всяко желание може да се превърне в реалност ако хванеш пеперуда, прошепнеш и своята воля, и я пуснеш на свобода. Тя отлита заедно с твоето желание и го отнася до добрата воля на Великия дух. А щом ти си повярвал и щом си подарил свободата, желанието ти ще сe сбъдне..."

„ Млади коне”

"Красивият кон е символ на постоянство, сила, лоялност, власт и независимост, силен дух, бързина и успех."

"Свободолюбивият кон е символ и на неугасващ оптимизъм. Галопиращите коне означават движение и развитие нагоре, бързо изкачване към славата и успеха в кариерата и в живота. Два коня заедно символизират силно партньорство в бизнеса и брака. Конят е и с древна българска символика, с дълбоки традиции свързан със старобългарското божество – Тангра, покровител на слънцето. Конската опашка е била бойното знаме на прабългарите. Затова Конят е символ на смелост, успех и сила."

„ Ябълки”

"Народните, символни схващания, отнасящи се до ябълката, отвеждат към представата за нея като синоним на плодородие, плодовитост, еротика, хубост, здраве, знание, мъдрост, обожествяване и разкош. Тя е емблема на любовта, брака, пролетта, младостта, дълголетието или безсмъртието, а християнската традиция я свързва с изкушението и първородния грях. Независимо, че Библията не назовава плода, с който Ева била съблазнена в райската градина, ябълката е първият плод, върху който е паднал изборът на тълкувателите на Свещеното Писание. Смисловият регистър на ябълката, откъм неините знакови измерения, е твърде широкообхватен: любов и брак, родилна сила, връзка с царството на мъртвите, но във всички тези случаи семантичната същност е живот.  В традиционната народна култура ябълката е символ на женитбата. Поради тази причина тя присъства във всички важни моменти от подготовката и развоя на сватбата. Семантичната натовареност на ябълката я поставя в ролята на предмет-атрибут на любовта и брака. Но тук логично възниква въпросът какво свързва точно този плод със сватбата и със самата идея за съвместен брачен живот? Ричард Калдуел дава подобоващ отговор на този въпрос: „Тя (ябълката) се появява като сватбен подарък и затова трябва да предположим, че в съответствие с първоначалния смисъл на подобни подаръци, е била символ на плодородието и на способността за съвместен живот между двама души."

„Спиралата на Времето..”

"Спиралата е най-древният символ и се среща на всички континенти на планетата. Свързва се с цикъла живот-смърт-прераждане. В древността е символизирала слънцето, защото се е вярвало, че то се ражда всяка сутрин и умира вечерта, за да се прероди отново на сутринта .
Спиралата се свързва също с ДНК и с еволюцията .
Според Юнг спиралата е архетип, който се свързва с космическата сила и енергия.
Някои я смятат за символ на духовното пътуване . Също така представлява еволюционния процес на учене и израстване .
Да вървим и да достигнем до центъра на спиралата или лабиринта е психическо и духовно упражнение !
Символ на живот и енергия, свързван също с изобилие и успех.”

" Балансьор"

"Разумът или чувствата – в кое да вярваме? Да контролираме поведението си и да се ръководим от правила, които смятаме за важни, или да дадем воля на сърцето си, пък нека ни отведе накъдето ни е писано?"

 

„Свободна!”

"...защото тя е като вятъра, като водата...а опитвал ли си някога да хванеш вятъра, да задържиш водата между пръстите си...не можеш, нали?"

"Никта – Бонинята на нощта!”

"Никта (Нихта, в превод нощ) в древногръцката митология е богиня, олицетворение на нощта. Никта е родена от Хаоса, заедно с бога на мрака Ереб, Ефир и Химера, и е една от първичните сили... "

„Кубът на Метатрон”

"В свещената геометиря Архантел Метатрон – Ангелът на Живота, наблюдава енергийния поток в мистичен куб, известен като Кубът на Метатрон. Той съдържа всички геометрични фигури в Божието творение и представлява моделите, които съставят всичко, което Бог е направил. Кубът е образ на Божията енергия, която преминава през Метатрон към всички части на сътворението. Тъй като изобразява равновесие във всички шест посоки, Кубът на Метатрон ни помага да осъзнаем хармонията и балансът в природата."


" Ако можех да летя...!"

"Как искам да летя! Да се понеса над пошлото, ниското, застоялото и да се извися високо над земните злини....Искам да летя над дребнавите житейски спънки и да се слея с облаците. Да видя ангели и слънцето отблизо. Да поговоря с Бог. Негово дете съм и знам, че Той ме обича. Все някога ще се изправя на крака, както пее Майкъл Болтън в прекрасната си балада. Не само ще си стъпя на краката , ами и ще полетя... Вярвам, че мога. Когато ме натискат и блъскат, ще се изправя. Когато се опитват да ме уязвят ще се засмея. А когато ме мачкат ще полетя. Високо. Ще бъда недостижима за болката и мъката. Там, горе, всичко изглежда различно. Светло е, ефирно и толкова красиво, че се чудя защо съм още на земята... Не мога да вирея сред нисши страсти и стратегии. Да, ще избягам. Далече. Ще си взема само спомените и любовта. Друго не ми трябва. Те са вечни, както и душата ми. Само да можех да летя.... Щях да се слея със слънчевите лъчи и да дишам с диханието на вятъра. Щях дя плача заедно с дъжда и да подскачам със снежинките...Искам да се смея на воля и да забравя лошото. Да съм свободна и силна. В синевата има дъх на вечност. Лъч на надежда. Полъх на обич. И толкова много красота. безкрайна красота... Там горе високо. Де е щастието? Виждам го да ми намига зад пухени облаци и да ме кани натам. Вярвам, че има щастие. Само трябва да го стигна. Само трябва да мога да летя. Как искам да летя! Ще бъде...."
Текст на Ваня Ангелова


"Кибалион"

От древния Египет водят началото си фундаментални езотерични и окултни учения, които в продължение на хиляди години са оказвали много силно влияние върху философиите на всички народи, нации и хора.

Херметизмът е оснопологащо учение. То не е обвързано с вяра в някакъв Бог, но присъства във всички религии и духовни учения. Знанията, които ни дава той, тепърва се откриват от най-новите изследвания на науката.
„КИБАЛИОН“ е сборник от основните херметични учения, предавани от учител на ученик . Негов автор е Хермес-Трисмегист, наричан Баща на Окултната мъдрост. Значението на думата Кибалион се загубило през вековете.

В Херметизма има седем херметични принципа, в които се съдържа основните Истини за света, законите във Вселената, Мъдростта.

„Принципите на Истината са Седем; този, който ги познава с разбиране, притежава Универсалния ключ, пред чието докосване всички Врати на Храма бързо се отварят.“
Кибалион

1. Принцип на менталността.
Цялото е Ум, Светът е Ментален.

2. Принцип на съответствието.
Каквото горе, това и долу, каквото долу, това и горе.

3. Принцип на вибрацията.
Нищо не е в покой, всичко се движи, всичко вибрира.

4. Принцип на противоположностите.
Всичко е двойствено; всяко нещо притежава два полюса; всяко нещо има своя противоположност; еднаквото и различното са едно и също.

5. Принцип на ритъма.
Всичко тече навътре и навън; всяко нещо има своите приливи и отливи; люлеенето на махалото присъства във всяко нещо.

6. Принцип на причината и следствието.
Всяка причина има свое следствие; всяко Следствие има своя причина; всяко нещо се случва в съответствие със закона.

7. Принцип на рода.
Родът е във всичко; всяко нещо притежава свой Мъжки и Женски принцип; Родът се проявява на всички нива.
Съществува род,, проявяващ се във всичко. Всяко нещо от мъжки род притежава и елемент от женски род; всяко нещо от женски род съдържа и мъжки принцип.

В тези принципи е заключена Мъдростта. Херметичните майстори са използвали тези принципи за да творят живота си – да превръщат ума в различно състояние, а оттам да променят и всичко останало.


"Градината на елфите"

Фантастичният свят на приказните герои...кой не иска да се потопи в него поне за малко...да избяга от ежедневието, да потанцува с елфите на лунна светлина в тяхното мистично кралство...!

"Слънцето проблясва във косите им,
въздухът се пие, сякаш е нектар,
толкова уханни и прекрасни са земите им,
животът е тъй славен; ала е и стар.

Че там хиляди години вечно са живяли,
но са млади, мили; чисти по сърце,
и нектар са пили... и са песни пяли,
и душите им са леки като сребърно перце."

Откъс от стихотворението "Елфи"


"Неродена мома"

„Неродена мома“ е българска народна приказка, записана от известния български автор Ран Босилек. Запленен от магията и вълшебството на фолклора, смело може да се твърди, че именно той поставя началото на записването на фолклорната приказка у нас. Определяща характеристика за стила на писателя е стегнатостта и лаконичността както на изложението му, така и на неговите творби. Приказките на Ран Босилек могат условно да се разделят на три типа: битови, за животни и вълшебни. Не едно поколение израства с творбите му като „Жива вода“, „Незнаен юнак“ и „Патиланци“.
НЕРОДЕНА МОМА
Едно време имало един царски син. Като пораснал и дошло време да се жени, той направил една хубава чешма, от която текло мед и мляко. При тая чешма почнали да идват момите от всички краища да си наливат. Той застанал от страна да ги гледа и да си избере от тях за жена оная, която му се хареса. По едно време дошла една бабичка. Тя домъкнала от къщи всички съдове и чирепи и почнала да ги налива. Като видял това царският син, досмешало го и той хвърлил на шега едно камъче, та счупил една от бабините черупки. Бабата била лоша, разсърдила се и го проклела:
– Да се ожениш, синко, когато намериш неродена мома!
Царският син не обърнал внимание на бабините думи, но когато минало време и не харесал нито една от момите, които дохождали на чешмата, той се замислил.
Майка му, като го видяла тъжен, запитала го, какво му е. Синът ù разправил всичко. Майка му се уплашила от това и казала: „Е, синко, само слънцето, което грее отвисоко и гледа нашироко, може да ти каже, де има неродена мома. Трябва него да питаш!“
Царският син бил решителен момък и не се боял от нищо. Той тръгнал на запад да намери де нощем си почива слънцето и да го пита. Вървял много царският син и преминал много поля, много реки и планини, но слънчевите палати никъде не намерил. Най-после той се изкачил на една висока планина. Там намерил един стар овчар.
– Добър ден, дядо – казал царският син.
– Дал Бог добро, юначе, къде така? – попитал го добродушният овчар.
Царският син седнал при овчаря, починал си и му разправил всичко от игла до конец. Като свършил, казал:
– Сега отивам да търся слънцето. Но ще го намеря ли, не знам.
– Защо да го не намериш, синко? Човек, като се стреми към нещо, все ще го постигне. Видиш ли тия три планини на запад, дето се редят една зад друга? Като ги преминеш и трите, ще видиш голяма златна порта, каквато не си и сънувал, а зад нея безкрайни градини. Там живее слънцето. Ти чакай да се стъмни по планините и щом светне в градините, почукай на портите.
Царският син поблагодарил на стареца, взел си сбогом и тръгнал. Дълго вървял той, докато мине първата планина, още по-дълго, докато мине втората и третата, и най-после дошъл пред голяма и чудна градина, обградена с бял камък и на оградата златна порта. Било още видело, но слънцето се спущало от небето и се наклонявало към градините си.Царският син седнал да си почине. Скоро наоколо притъмняло, а в градината блеснали прозорците на слънчевите дворци. Тогава царският син станал и похлопал на прозорците.
Минало ни малко, ни много време, портите се отворили и от тях се подала слънчевата слугиня – месечинката.
– Искам да видя слънцето – казал царският син.
– То е уморено и сърдито – казала месечинката, – ще те изгори; ами ела утре рано, като си отспи – аз ще те заведа при него. Месечинката влязла вътре, а царският син останал да нощува пред слънчевите порти. Рано сутринта той се събудил и щом светнали прозорците на слънчевите дворци, пак похлопал. Веднага излязла месечинката и го въвела в двореца пред слънцето. То седяло на златния си трон.
Царският син паднал пред него на колене и казал:
– Златно слънце, що топлиш земята, моля ти се, кажи ми: като ходиш нависоко и гледаш нашироко, не знаеш ли де има неродена мома да се оженя за нея?
Слънцето се усмихнало и казало:
– Иди в моята градина. Там расте ябълково дърво. На него има три златни ябълки. Избери си, която искаш: във всяка от тях има по една мома.
Царският син отишъл в градината. Намерил ябълковото дърво и като видял златните ябълки, очите му останали в тях.
Без да му мисли много, той откъснал и трите ябълки и си тръгнал. Като вървял по пътя, си мислел: „Аз не послушах слънцето да взема само една ябълка; ами ако то се е разсърдило и не намеря в никоя търсената мома, какво ще правя!“ И той разрязал ябълката, само да опита. Щом я разрязал, от нея изскочила една мома, чудна хубавица, и му казала: „Дай ми малко сол и хляб!“ – „Нямам“, – казал царският син отчаяно. И момата веднага изчезнала.– Ах, какво направих? – рекъл царският син. – Ами ако само в тази ябълка имаше мома, а в другите няма?
Той дълго време вървял загрижен. Най-после рекъл: „Каквото ще да става, ще видя и във втората ябълка“. Той извадил и втората ябълка и я разрязал. Щом я разполовил, от нея изскочила една мома, два пъти по-хубава от първата, и рекла: „Дай ми малко сол и хляб!“.
– Нямам! Почакай, моля ти се, да намеря! – Но още не изрекъл думите си и момата изчезнала.
Царският син съвсем се отчаял. Той помислил, че в третата ябълка не ще да има мома, но не се решавал да я разреже, докато не намери хляб и сол.
Като пристигнал до планината при стария овчар, той взел от него хляб и сол и малко по-решително тръгнал за у дома си. Когато наближил бащините си палати и чешмата, от която текло мед и мляко, царският син извадил и последната ябълка и я разрязал с разтреперано сърце. Щом я преполовил, от нея излязло едно младо момиче, много по-хубаво от първите две. То се обърнало веднага към царския син и му казало: „Дай ми малко хляб и сол!“
Царският син бързо ù подал хляб и сол, момичето хапнало и подало и на него залък и после останало при него. Царският син се зарадвал много и казал:
– Ти остани тук да ме чакаш, пък аз ще ида да доведа златната колесница, свирци, слуги и сватове, та по-весело да влезем в царските палати.
– Страх ме е да остана тук – казала неродената мома. – Скрий ме някъде.
Царският син я завел в градината при един кладенец и я качил в клоните на едно листнато дърво. След това той заминал по работата си. Подир малко при кладенеца дошла с менци една скитница. Като се навела над кладенеца, тя видяла в него отражението на неродената мома. То светело в кладенеца като слънце. Скитницата погледнала нагоре и видяла на дървото чудната мома.Хитрата жена се престорила, че не я вижда и почнала да вади вода от кладенеца. После обърнала менците нагоре с дъното и почнала да сипва вода. Сипвала, сипвала, а менците не се напълват. Тогава тя седнала настрана и се престорила, че плаче. Неродената мома не се стърпяла, ами викнала от дървото:
– Защо плачеш, ма жено,обърни котела нагоре с устата и тогава наливай!
Скитницата дигнала очи нагоре и се престорила, че за пръв път я вижда, та започнала да ù се моли: „Жива да си, хубавице, слезни да ми покажеш, че не разбирам!“
Неродената мома, която не знаела още, че има на света лоши хора, доверчиво слязла отгоре и показала на скитницата как да си налее.
– Коя си ти? – попитала я коварната жена.
– Аз съм неродена мома. За мене ще се жени царският син.
Като чула това, злодейката се хвърлила върху нея, удушила я, съблякла ù дрехите и я хвърлила в кладенеца. След това облякла златните премени и се качила на дървото.
Когато се завърнал царският син, той останал много учуден, като видял на дървото вместо неродената хубавица – черна грозница.
– Не се чуди – отговорила скитницата. – Моята кожа не е била никога от слънце гряна,от вятър духана, затова сега почернях.
Нямало що да прави, царският син качил измамницата в златната кочия, отвел я в царския дворец и се оженил за нея. Той станал цар, а тя – царица.
След няколко деня при младия цар дошли слугите и му казали, че в кладенеца има златна рибка, която не дава на конете да пият вода. Царят заповядал да уловят рибката и да му я сготвят. Когато чистили рибката, мнимата царица отишла в кухнята, сама остъргала златните люспи и ги изгорила, а вечерта се направила на болна и не яла. Но след вечерята тя заповядала да се изгорят всички кости и трохички от рибката. Случайно на царя в ръката останала една малка тънка костичка и той, като се оттеглил след вечерята, очистил си с нея зъбите и я хвърлил през прозореца.
От тая костичка под царския дворец скоро поникнало хубаво ябълково дърво. Вечер, когато царят лягал да спи, това младо дърво се навеждало през прозореца, милвало нежно царя и жестоко шибало царицата. Царицата се разсърдила и заповядала да отсекат дървото и да го изгорят. Но когато секли ябълката, една тънка тресчица от нея хвръкнала на пътя. Едно сиромашко момиченце намерило тая тресчица, играло си с нея и я занесло в къщата на бедната старица, при която живеело. Старицата по цял ден ходела по чужда работа. Веднаж, като се върнала вечерта в сиромашката си къщица, тя намерила всичко наредено, съдовете измити, в стомните – прясна вода, чорбица сложена, хлебец опечен. Бабата много се учудила. Тя не могла да разбере коя грижлива ръчица ù помага. На другия ден се повторило същото. На третия – същото. Бабата се чудила, чудила и най-после един ден се скрила зад вратата да улови кой ù шета. Гледа тя и – що да види! – изпод одъра се показала тънка тресчица и веднага станала на хубаво момиче, което бърже почнало да шета. Бабата изскочила и го прегърнала. Момичето се уплашило, изпищяло и поискало да бяга, но бабата му се примолила:
– Не бягай, баби, остани, милото ми детенце, баби за радост и за отмяна.
Момичето се успокоило и останало. Бабата му купила писана хурка и шарено вретенце и го турила край прозореца да преде.
Момичето било толкова хубаво, че светело през прозореца като слънце. Всички се трупали на пътя да го гледат и да се чудят.
По това време царят заповядал да повикат всички момичета от града на тлъка, за да му изпредат вълната. Всички дошли, дошло и бабиното момиче. Като влязло в царския палат, той блеснал като че в него влязло самото слънце.
Седнали момичетата да предат и да пеят, а царят и царицата дошли да ги погледат и послушат. Всички моми изпели по една песен. Дошло ред на бабиното хубаво момиче. То казало:
– Аз не знам да пея. Аз знам хубава приказка. Дайте ми два таса – един пълен с маргарит и един празен – да броя и да ви разправям.
Царят заповядал да донесат един тас с маргарит и един празен. Бабиното момиче турнало на скута си пълния тас, а до себе си празния. И като взело в ръката си едно зърно маргарит, почнало така:
„Имало някога един царски син“.
То пуснало маргаритното зърно в празния тас и казало: „Зрънце маргарит“.
„Като пораснал, и дошло време да се жени, той направил една чешма, от която текло мед и мляко – зрънце маргарит“. И то прехвърлило едно маргаритно зрънце от пълния в празния тас.
И тъй сладко разправило бабиното момиче същата приказка, която се случила с царския син и с него. Думите се нижели от устата му като маргаритни зърна и увличали всички.
Като стигнало дотам, как скитницата го хвърлила в кладенеца, царицата почнала да се прозява и отишла да спи.
Царят останал да слуша. Бабиното момиче изприказвало цялата приказка и когато да пусне последното зрънце маргарит, то казало и последната дума: „Ето сега тая неродена мома разправя приказката на царя – зрънце маргарит“.
Царят разбрал измамата на скитницата и веднага заповядал да я завържат на два луди коня и да ги пуснат из полето да я разкъсат на части. После взел бабиното момиче, оженил се за него и честито царувал.
КРАЙ.

"Кадуцей"

Уникатна пластика по поръчка.
"Съществуват множество интерпретации за значението на кадуцея. Той се смята за символ на ключа, отварящ предела между светлината и тъмнината, доброто и злото, живота и смъртта.
При това крилата на кадуцея символизират способността да се преминават всякакви граници (според една от интерпретациите е олицетворение на духа), жезълът – власт над силите на природата, двойната змия – противоположните страни в дуализма, които в крайна сметка трябва да се съединят.
Двете змии олицетворяват силата на връзката и разделението, доброто и злото, огъня и водата и т.н.
Съществува мнение, че прътът или жезълът е оста на света (вариант – световното дърво), по която нагоре-надолу, между Небето и Земята, се движат боговете посредници. Затова кадуцей са носили всички посланици като знак на мир и защита и той се е явявал техен основен атрибут.
Двете змии с обърнати нагоре глави символизират в този случай еволюцията и едновременно двете начала на света (подобно на ин и ян в даоизма) или се интерпретират като два взаимно обусловени процеса на еволюционно развитие на материалните форми и душата, които управляват материалните форми. Симетричното разположение на змиите и крилата служи като доказателство за равновесието на противостоящите сили и хармоничното развитие както на нисшето, телесното, така и на висшето, духовното ниво.
Змиите също така се свързват с цикличното възраждане на Природата и възстановяването на универсалния Ред, когато той се наруши. Доста често те се приравняват към символа на мъдростта. В малоазиатската традиция двете змии били разпространен символ на плодородието, а в месопотамската традиция сплетените змии се смятали за въплъщение на бога лечител.
Аналогичен на кадуцея символ бил открит в древноиндийските паметници. В езотеричните направления на будизма жезълът на кудецея символизира оста на света, а змиите – космическата енергия. Змийският огън, или кундалини, традиционно се представя като скрит в основата на гръбначния стълб (аналог на световната ос в мащаба на микрокосмоса).
Увивайки се около централната ос, змиите се съединяват в седем точки, свързвани с чакрите. Кундалини спи в базисната чакра, докато в резултат на еволюцията не се събуди, изкачвайки се по гръбнака по три пътя – централен, Сушумна, и два странични, които образуват двете пресичащи се спирали – Пингала (това е дясната, мъжка и активна спирала) и Ида (лявата, женска и пасивна).
Каквато и да е интерпретацията на кадуцея, той според повечето изследователи е бил един от древните символи на Съзидателната Сила. Затова се смятало, че притежателите на кадуцей са владеели всички закони, които управляват Природата."


"Четирите съкровища"

Скулптура по поръчка.
Първата фигура - сърцето в дланите, символизира "Любов" - във всеобхватен, божествен, чист вид. Това е първото "съкровище.

Втората фигура - допрените в молитвена поза ръце, символизира второто "съкровище" - "Благодарност".

Третата фигура - преклонената върху дланите глава, символизира "Смирение". Това е третото "съкровище".

Четвъртата фигура е ръка, в чиято длан е разцъфнал лотос - символизира "Мъдростта" - четвъртото "съкровище"



"Мигът на Сътворението"

"Има термини, които често използваме, но не можем да обясним точно и ясно какво влагаме в тях. Един от тях е монада. Затова известният теософ Ледбитър в поредица есета запознава своите ученици и всички търсещи със същността и проявленията на монадата.

Монадата е Божествената искра, частица от Бог, атом на Божественото, който живее във всеки човек, докато той пребивава в материалния свят. Всъщност, монадата е истинският човек! И независимо, че изглежда временно откъсната от Бог, докато е затворена в материалните обвивки, в действителност тя нито за миг не се отделя и не може да бъде отделена от Бог, защото самата материя, в която се загръща, също е проява на Божественото.

Монадата е нашият личен Бог, Богът в нас, който ни изпраща тук, долу, като свое проявление във всички измерения, които обитаваме.

Монадата не познава ограничения в рамките на Слънчевата система, но на всеки етап от спускането си в материята тя не само се обвива все по-плътно и по-плътно в илюзии, но губи и своята мощ. Ето защо са нужни усилия, за да върнем собствената си Божествена сила.

Пътищата за това са ясни и лесно достъпни: развиване и култивиране на висше съзнание чрез медитации, достигане до будическо съзнание и пробуждане на вдъхновението."



"Дървото на желанията..." 

Нощта вече събираше звездите една по една от теменуженото небе, а зората все още не се бе събудила...
В тези магически минути – между деня и нощта, когато птиците посрещат новото утро с най-красивите си песни, само тогава на хълма се появяваше едно старо ябълково дърво...
Листата му нежно проблясваха, галени от лекия повей на вятъра...
Всяко листо беше нечия мечта, нечие силно желание, което очакваше своето сбъдване.
Когато това се случеше, листото бавно се отронваше от клончето и заспиваше завинаги в прегрътката на утринната роса...
Но на другата сутрин ново листо – красиво и свежо зелено, се раждаше на негово място.

Защото мечтите нямат край...
Когато една мечна стане реалност, друга мечта се събужда за живот...!



"Мистично"

"Коренът на думата пирамида (от гръцки "pyr", което означава "огън") е символ на огъня. В своето най-възвишено значение се свързва и с Духа и огнената сила на Слънцето в Слънчевата система.
Образува превъзходен храм, в който геометричните форми са изцяло в съответствие със символизма на Природата и Човека.
Четирите й стени символизират четирите основни елемента и четирите пътя към познанието – религията, науката, изкуството и политиката. Квадратната й основа представлява Земята – здравата опора, която крепи материята, докато страните са различните пътища в търсенето, които се приближават една към друга, докато не се съберат по средата на върха, където се крие чистата истина. Това което в началото изглежда различно и разделено, на върха се обединява в правота.
Според Марк Сауниер пирамидата представлява обединение на различни форми, всяка със свой собствен смисъл. Квадратната представлява Земята. Оста, която свързва върха с центъра на квадрата, е началната и крайната точка на всичко, мистичният център на света. По външната част на пирамидата, от точките, които свързват върха с всяка от страните на основата, се образуват триъгълници, които символизират огъня на божественото проявление, триадата (триединството) на сътворението.
Следователно пирамидата изразява целостта на творението на Създателя, изображението на Вселената, проявата на четворната материя, преминаваща през тройното проявление на Единното, съставяща седморната концепция, стояща в основата на Вселената и Човека. В същото време свързваме невидимата централна ос, която обединява върха, с идеалния център на основата, със символа на въплътения в материята Дух, който поддържа нейната форма и придава смисъл на нейното съществуване."


"Чородеят"

Вървеше той в сумрака...
Отново на път, отново поел нанякъде...
През полета и реки...през гори и планини...
Безмълно разговаряше с дърветата и птиците...
Другари бяха му. И братя по душа.
Те тайните на мрака му споделяха, на светлината и живота...
Вървеше чародеят, вървеше с леки стъпки...
Споделяше тревата с него своята роса,
Луната го целуваше с ефирната си светлина.
Звездите го сподиряха, безбройни като пясъчти зрънца...
Вървеше чародеят, вървеше слял се с тази красота!
Не знае никой кой е, откъде дошъл е и защо е все на път...
Вървеше чародеят към Зората - към утрото,
когато първите лъчи на Слънцето ще го поздравят!



"Книгата на Живота"

Тази пластика е интерпретация на идеята за древната книга, която пази тайната за произхода на видовете - вещици, демони и вампири, създадена е по "Книгата на Живота" - третата книга от четирилогията "Аз, вещицата!", на Дебора Харкнес.

"Пресегнах се, кутията се наклони и се озова в ръцете ми. Свалих я внимателно на бюрото. Когато я пуснах, капакът отхвърча на няколко стъпки встрани. Вътре металните закопчалки се напрягаха да държат книгата затворена.
Внимателно, давайки си сметка за многото създания вътре, извадих Ашмол 782 от кутията и го положих на дървената повърхност. Поставих длан върху корицата. Бърборенето престана.
„Избери“ — като един казаха множеството гласове.
— Избирам вас — прошепнах и освободих закопчалките на Ашмол 782. Металът бе топъл и успокояващ на допир. „Баща ми“ — помислих си.
Линда ми подаде липсващите листа.
Бавно отворих книгата.
Обърнах плътния лист, който бе сложен, за да предпази съдържанието и пергамента с изписаното от ръката на Елиас Ашмол заглавие и добавката с молив на баща ми. Първата алхимична илюстрация, новородено момиче с черна коса, впери поглед в мен от следващата страница.
Когато за първи път видях изображението на философското дете, останах поразена колко много се различава то от стандартните алхимични илюстрации. Сега нямаше как да не забележа приликата на бебето със собствената ми дъщеря. Малките й ръчички стискаха една сребърна и една златна роза, сякаш оповестяваше на света, че е дете на вещица и вампир.
Но алхимичното дете никога не е било замисляно като първа илюстрация от Книгата на живота. То трябваше да се появи след химическата сватба. След векове на раздяла беше време да върна на мястото им трите листа, които Едуард Кели беше махнал от безценната книга.
Остатъците от страниците едва се виждаха да стърчат от гръбчето на Книгата на живота. Пъхнах илюстрацията с химическата сватба на мястото й и опрях края й в остатъка. Двете части се сляха в едно пред очите ми и отново се превърнаха в едно цяло.
Редове текст плъзнаха по страницата.
Взех изображението на уробороса и дракона, които проливаха кръвта си, за да създадат нов живот, и го поставих на мястото му.
От книгата се надигна странен пронизителен звук. Кора изкряска предупредително.
Без никакво колебание и страх пъхнах последния лист в Ашмол 782. Книгата на живота отново беше цяла и завършена.
Смразяващ кръвта вой разкъса остатъка от нощта. Вятър задуха в краката ми, издигна се по тялото ми и вдигна косите ми от лицето и раменете ми като танцуващи пламъци.
Въздушното течение започна да обръща все по-бързо и по-бързо страниците на книгата. Опитах се да ги спра, натисках с пръсти велума, за да мога да прочета думите, които се появяваха от сърцевината на палимпсеста, докато алхимичните илюстрации избледняваха. Но те бяха твърде много, за да ги разбера. Студентът на Крис беше прав. Книгата на живота не беше просто текст.
Тя бе огромно хранилище на познание — имената и историите на създания, сведения за раждане и смърт, за проклятия и заклинания, за чудеса, правени с магия и кръв.
Тя бе история за нас — тъкачите и вампирите, носещи кръвожадността във вените си, и необичайните деца, които им се раждаха.
Тя ми разказа не само за предшествениците ми преди безброй поколения. Казваше ми и как е възможно подобно чудодейно творение.
Мъчех се да попия историята на Книгата на живота, докато страниците се обръщаха.

"Тук започва родословието на древното племе, известно като Светлородените. Техен баща бил Вечността, а майка — Промяната, и Духът ги отгледай в утробата й..."

Мислите ми препускаха, докато се мъчех да идентифицирам алхимичния текст, който бе толкова подобен.

"... когато трите станали едно, силата им била безкрайна като нощта...
И стана тъй, че липсата на деца бе тежест за Атанатои.* Те търсели дъщерите..."

* Безсмъртните (старогръцки). — Б. пр.

Чии дъщери? Опитах се да спра страниците, но беше невъзможно.

"... откриха, че тайната на кръвничеството е известна на Мъдрите."

Какво е кръвничество?
Думите продължаваха и продължаваха, препускащи, оплетени, извиващи се. Разделяха се на две, образуваха други думи, мутираха и се възпроизвеждаха с ожесточена скорост.
Имаше имена, лица и места, откъснати от кошмари и втъкани в най-сладки сънища.

"Любовта им започна с отсъствие и желание, две сърца станаха едно..."

Чух изпълнен с копнеж шепот, вик на удоволствие, а страниците продължаваха да се обръщат.

"... когато страхът ги обхвана, градът бе окъпан от кръвта на Светлородените."

Изпълнен с ужас вой се надигна от страницата, последван от уплашено скимтене на дете.
"... и вещиците откриха кои сред тях са легнали с Атанатои..."

Запуших уши с длани, мъчейки се да заглуша подобното на барабанен бой изреждане на имена и имена.
Изгубени...
Забравени...
Страшни...
Прокудени...
Забранени...
Докато страниците прелитаха пред очите ми, виждах сложната плетка, изграждаща книгата, нишките, свързващи всяка страница с родословия, чиито корени лежаха в далечното минало.
Когато дойде ред на последната страница, тя беше празна.
И тогава по нея започнаха да се появяват нови думи, сякаш някаква невидима ръка продължаваше да пише и работата й още не беше завършена.

"И тъй Светлородените станаха Децата на нощта.
Кой ще сложи край на тяхното скитане?"

— написа невидимата ръка.

"Кой ще понесе кръвта на лъва и вълка?
Намери носителя на десетия възел, защото последният отново ще бъде пръв."

Виеше ми се свят от полузабравените думи, изречени от Луиза дьо Клермон и Бриджит Бишъп, откъси от алхимична поезия от Aurora Consurgens и постоянния поток информация от Книгата на живота.
От гръбчето на книгата израсна нова страница, разпери се като крило на Кора, разгъна се като листо от млада клонка. Сара ахна.
Появи се изображение и искрящите му в злато, сребро и скъпоценни камъни цветове, втрити в пергамента, разцъфнаха на страницата.
— Емблемата на Джак! — извика Сара.
Наистина беше десетият възел, съставен от вечно свързани огнедишащ дракон и уроборос. Пейзажът около тях бе покрит с цветя и толкова пищна растителност, че спокойно можеше да изобразява райската градина.
Страницата се обърна и нови думи потекоха от невидимия си източник.
Тук продължава родословието на най-древните Светлородени.
Невидимата ръка спря за момент, сякаш потапяше перо в мастилница.
Ребека Ариел Емили Март Бишъп-Клермон, дъщеря на Даяна Бишъп, последна от нейния род, и Матю Гавриил Филип Бертран Себастиан дьо Клермон, пръв от неговия род. Родена под закрилата на змията.
Филип Майкъл Адисън Сорли Бишъп-Клермон, син на същите Даяна и Матю. Роден под закрилата на стрелеца.
Преди мастилото да успее да засъхне, страниците започнаха да се прелистват като полудели обратно към началото.
Пред очите ни от ствола на дървото в центъра на първото изображение се появи нов клон. По дължината му изникнаха листа, цветове и плодове.
Книгата на живота се затвори с трясък и закопчалките изщракаха. Бърборенето спря и библиотеката потъна в тишина. Чувствах как енергията бушува в мен и се издига до несравними нива.
— Чакайте малко — казах и се замъчих да отворя книгата отново, за да мога да разгледам по-внимателно новото изображение. Книгата на живота отначало оказа съпротива, но накрая надделях и тя се отвори.
Беше празна. Напълно празна. Заля ме вълна на паника.
— Къде изчезна всичко? — Започнах да обръщам страниците. — Книгата ми трябва, за да върна Матю! — Погледнах към Сара. — Къде сгреших?
— Ох, Господи. — Галоуглас беше бял като сняг. — Очите й.
Обърнах се да погледна през рамо, очаквайки да видя някой призрачен библиотекар, впил свиреп поглед в мен.
— Няма нищо зад теб, мила. И книгата не е отишла далеч. — Сара преглътна с мъка. — Тя е в теб.
Аз бях Книгата на живота."


Дама Пика, Дама Купа, Дама Каро, Дама Спатия

"Изобретяването на картите като забавление се приписва на египтяните, индийците и гърците в лицето на Паламед. При разкопките намереният „инструментариум“ за хазарт е основно под формата на кости с шестоъгълна форма.

Много популярна е египетската версия на произхода на картите, възпроизведена от най-новите окултисти. Те твърдят, че в древни времена египетските свещеници са записвали цялата мъдрост на света върху 78 златни таблетки, които също са изобразени в символната форма на картите. 56 от тях – „Младши Аркани“ – станали обикновени карти за игра, а останалите 22 „Старши Аркани“ станали част от мистериозната колода на Таро, използвана за гадателство. Тази версия е представена за първи път през 1785 г. от френския окултист Етеил (Ettteil), а неговите наследници, французите Елифас Леви (Eliphas Levi) и д-р Папус (Papus) и британците Матерс (Mathers) и Кроули (Crowley), създават свои собствени системи за тълкуване на картите Таро. Името идва от египетската „та рош“ („пътя на царете“), а самите карти са донесени в Европа или от араби или цигани, за които често се смята, че идват от Египет.

Дама се използва на различните езици в смисъл на дама, жена, повелителка (damme, dame, dama – Д, D) и кралица, царица, любимка (queen – Q).

Дама Пика ♠ – Богиня Атина Палада, а понякога Жана д'Арк.

Дама Купа ♥ – Елена Троянска и библейската Юдит .

Дама Каро ♦ – библейската Рахил.

Дама Спатия ♣:
Аргина – анаграма на латинското Regina (кралица). Най-често френските художници на картата Дама Трефа са рисували фаворитките на съвременния им крал. Регина е любимка на Карл Велики."

Източник: Уикипедия


Алхимикът.

" В една есенна вечер, някъде между булевард „Севастопол“ и улица „Бобур“ в Париж, Майкъл Скот изведнъж си дал сметка, че се е изгубил. Нощта неусетно настъпвала, докато се лутал из малките улички, и замръкнал на улица „Монморанси”. Така ирландският писател се озовал пред една от най-старите сгради в Париж – дома, където някога е живял легендарният алхимик Никола Фламел. На плоча на фасадата пишело, че къщата е строена през 1407 г., когато Фламел е бил вече старец. Сега тя била превърната в ресторант. Докато пиел там питието си, Скот сякаш дочувал призрачните стъпки на стопанина и внезапно го осенила идея, важна за всеки автор. Той осъзнал, че е открил главния герой на поредицата, която отдавна замислял.

ИСТИНАТА:
Никола Фламел е роден в Париж на 28 септември 1330 г. Близо 700 г. по-късно той е признат за най-великия алхимик на своето време. Бил е беден книгопродавец, когато случайно попада на необикновената „Книга на Авраам Мага“ – древен алхимически труд. В усилията си да я преведе, Фламел пътува повече от 20 години из Европа, придружаван от съпругата си Пернел.
Когато Никола и Пернел се завръщат в Париж, те вече са необикновено богати, дават много пари за благотворителност, но продължават да живеят скромно.
Според хрониките Пернел умира през 1417 г., а Никола – една година по-късно. Макар че след смъртта им домът им е бил щателно претърсен, не е открито богатството им. Гробницата, в която проникнали грабители, се оказала празна.

ЛЕГЕНДАТА:
Никола Фламел все още е жив. „Книга на Авраам Мага“ е открадната от неговия съперник, алхимика д-р Джон Дий, който е сключил съюз с древна раса, която възнамерява да завладее света…

Из дневника на Никола Фламел, алхимик
Написано днес, четвъртък, 31 май,
в Сан Франциско, моето настоящо местожителство

Аз съм легенда.
Смъртта няма власт над мен, болестите не могат да ме засегнат. Ако ме погледнете, ще ви е трудно да определите възрастта ми, ала въпреки всичко, аз съм роден в лето 1330-о, преди повече от шестстотин и седемдесет години. През живота си съм бил много неща: лекар и готвач, книгопродавец и войник, учител по езици и химия, пазител на реда и крадец.
Но преди всичко аз бях алхимик. Бях Алхимикът.
Признаваха ме за най-великия алхимик. От моите услуги са се възползвали крале, принцове, императори и дори самият папа. Можех да превръщам обикновен метал в злато, а простите камъни – в скъпоценни. Нещо повече: аз открих тайната на Вечния живот, скрита между страниците на един труд по древна магия. Сега жена ми Пернел е отвлечена, а книгата е открадната.
Без книгата ние двамата ще стареем. За по-малко от един лунен цикъл ще повехнем и ще умрем. А ако умрем, злото, срещу което сме се борили толкова дълго, ще победи. Древната раса ще завладее отново този свят и ще изтрие човечеството от лицето на планетата.
Но аз няма да го позволя.
Защото съм безсмъртният Никола Фламел."



Разпятие!

"Наскоро вестник Дневник публикува статия със заглавие „Млади роби в лондонското Сити със 72-часов работен ден”. В нея се разказва за смъртта на 21-годишния Мориц Ерхард, стажант в банка в Лондон, който издъхва след 72 часа работа без прекъсване. Младият германец обаче далеч не е единственият роб в лондонското Сити. Много амбициозни млади хора са готови да стигнат до границите на възможностите си само и само, за да си осигурят работа в някоя от големите компании.

Магическия кръг
Цели уикенди и нощи на работното място и храненето на бюрото пред компютъра са част от широко разпространената култура на дългото работно време. В тези среди се говори и за “магическия кръг”, процесът при който малко след зазоряване младежите се качват пред офиса в такси, което ги оставя пред дома, изчаква ги да си вземат бърз душ, и след това ги откарва отново на работа.

Проблемът е, че денонощното стоене в офиса може да продължи с години. Млади банкери разказват истории за това как понякога се случва да работят три дни подред без да спят, как се опитват да почиват поне един уикенд в месеца и как водят преговори с шефовете си да бъдат освободени от задачи поне в деня на собствената си сватба.

Първият камикадзе мениджър в Румъния
Втората статия е от 2007 година. В нея се разказва за Ралука Строеску – 32-годишна жена, която е намерена мъртва в апартамента си от нейни колеги. Тя е работила като Мениджър в одиторската компания Ernst&Young и като причина за смъртта й се посочва „изтощение от работа”. През последните седмици от своя живот, Ралука е работила денонощно и е отслабнала с повече от 6 килограма. Колегите й казват, че е тежала само 40 килограма в последните й дни.

След тези две статии (както и проучването на Financial Times, според което над 90% от хората проверяват служебната си поща по време на годишния отпуск) единствения въпрос, който ми идва на ум е „Не се ли превръщаме в едни модерни роби?”. Кредитите към банки, сметките за ток, вноските по лизинга и всички онези играчки на модерния свят, не ни ли превръщат в роби на заплата? Ще кажете, че може да напуснете работата си когато си поискате, но дали е така? Имате ли пари, с които да си купите свобода? За колко време ще ви стигнат – за 2 месеца, за 6 месеца или за повече? В съвременното общество богатството не се измерва в пари, а във време. Колкото по-дълго може да живеете без доходи, толкова по-богати сте.

Какво е робство?
Според Уикипедия робството е социално-икономическа система, при която хора (наричани роби) не притежават лична свобода и често са подложени на принудителен труд. Робството е официално забранено през 1948 година със Световната декларация за човешките права, но според различни оценки броят на съвременните роби е около 27 милиона души. Повечето от тези хора са дългови роби, които са загубили свободата си като обезщетение за неизплатени задължения. Интересна дефиниция, нали?

Ако се върнем назад в историята ще видим, че робския труд по начало е непродуктивен. Робът си остава вечно роб и не върши работата си със същата страст, както свободния човек, защото няма надежди за бъдещето си. В днешно време подходът е малко по-различен. От училище ни набиват в главите, че трябва да се учим и че всичко зависи от нас, че сме свободни хора и че всичко зависи от способностите ни…

Това, обаче, така ли е? Нe се ли превръщаме в роби – роби на парите, роби на работата, роби на вещите…и докато се обърнем, животът ни е минал. Нямаме време за семейството, нямаме време за себе си, нямаме истински приятели, не ядем истинска храна, нямаме мечти, дори жилището, в което живеем, не е наше. Цял живот се борим – с мързеливи колеги, с некомпетентни шефове, с държавни служители и всичко това за да сме свободни, но кога ще дойде това време. ,,Трудът ще ви направи свободни” пише на входа на концентрационния лагер Аушвиц. Каква ирония, нали?

Доброволното робство
За разлика от това в миналото, съвременното робство е съвсем доброволно. Робите сами произвеждат и купуват стоките, които ги заробват все повече. Те сами си търсят работа с все по-нечовешки условия и я получават, ако докажат, че са дресирани и могат да изпълняват заповеди. Те сами избират господарите, на които трябва да служат, за да може тази система да съществува. Самите те не осъзнават, че са роби или не искат да го разберат. Най-големият кошмар за тях е да излязат от системата и да няма кой да управлява техния живот.

Ех, мечти…
Колко хора изобщо имат мечти или цели? И какви са те – да станат банкери (по-скоро чиновници), да си купят апартамент в престижен квартал, да отидат на море в Гърция за една седмица, да научат китайски или да си купят нова кола. Но това са просто средства, а не цели. За да ви стане още по-ясно ще ви дам един пример. Решавате да отидете на море във Варна. Може да отидете до там с кола, с влак или със самолет, т.е. това са средствата, но целта си остава Варна.

Тези „мечти”, обаче, не са безплатни. Новото жилище струва пари. Какво правим, ако ги нямаме? Взимаме ги на заем, нали има банки. Те услужливо ни дават кредит с лихвен процент, който им носи добра печалба и покрива загубите от неизрядните платци. И само след 30 години ние сме си върнали ипотечния кредит и жилището е наше. А защо банките ни дават кредити с такъв срок, че да ги изплатим преди да се пенсионираме? Дори те не вярват, че с пенсията ще можете да си позволим да плащаме месечните вноски. Това как се нарича?

Ще завърша с една мисъл на Стив Джобс, която е подходяща в случая: „Времето ви е ограничено, затова не го губете, за да живеете чужд живот! Не влизайте в капана на догмата да живеете според очакванията на другите! Не позволявайте чуждите мнения да заглушат вашия собствен вътрешен глас! А най-важното е да следвате сърцето си и своята интуиция. Те някак си вече знаят какви всъщност искате да станете. Всичко друго е второстепенно”."

Стойне Василев



Светлина и сянка...
"Всеки човек, всяка група от хора, всяко явление без изключение си има Сянка – това е онази част от себе-възприятието, от нашата психика, природа, характер, която е отритната, потисната, отцепена.
Тази наша Сянка е заключена в тъмничен затвор, някъде в дълбините на нашето несъзнавано, но за нея подозираме, зървали сме проявленията ѝ понякога, тя се е появявала в кошмарите ни и именно тя ни ужасява до мозъка на костите ни.
Защото това сме ние самите – онази част от себе си, която не одобряваме, не приемаме, не искаме да признаем и да покажем пред света."
Стефи Божилова
"“Тъмнината е сянката на всичко онова, което наричаме светло. И, подобно на нощта, неизбежно следва деня.
В космическата драма, в която всички сме въвлечени, бидейки същества от кръв и плът, започваме полека да разбираме, съзрявайки за измеренията на духовността, че битката между тъмното и светлото се води не вън от нас, а вътре в нас, в нашите души.
Ако сме късметлии, стигаме до момента, в който се проваляме. И си задаваме въпроса как да излезем победители в битка, в която по дефолт няма победител? Защото, може ли денят да победи нощта? Може ли нощта да победи деня? Просветлени учители от най-различни духовни традиции казват едно и също – че не може и че единственият изход от тази битка е като престанем да я водим. Като излезем от нея. Като, подобно на Гед от известната книга на Урсула ле Гуин “Землемория”, отидем на края на света, за да срещнем сянката си – и я прегърнем – наричайки я със своето име.
Печелим тази битка като разберем, че вътрешната хармония не е в това да ни е леко и щастливо, а в това да сме в съгласие с вътрешните процеси, през които преминаваме. Аз ги наричам Бог. И го разбирам така – когато на вътрешното ни небе е нощ, да се наслаждаваме на звездите, вместо да се оплакваме от тъмнината, а когато е ден, да правим нещата, които можем да вършим само през деня. Ако сме в сезона на “вътрешната зима”, да обличаме топлите дрехи и да стоим на топло, знаейки, че когато дойде пролетта, а след това и лятото, вече можем да ги съблечем.
За мен именно хармонията като израз на съгласие с вътрешните процеси, през които преминаваме, е единственият изход от тази битка, в която няма победители, а само противоположни страни, които най-накрая са престанали да враждуват помежду си.”
Камелия Хаджийска


Песента на сирените...
"От Кирка вестта не убягна,
че сме се върнали пак от пределите на тъмнината.
Бързо дойде разкрасена при нас. Подир нея робини
носеха мръвки и хляб и искрящо янтарено вино.
Тя, над богини богиня, застана пред нас и ни рече:
„Смели герои! В дома на Аида се спуснахте живи!
Дваж ще умирате вие, а другите само един път.
Но усладете сърцата от гозбите, налейте си вино.
Цял ден пирувайте тука. Когато Зората изгрее,
плавайте вече. А аз ще ви пътя покажа, подробно
всичко на вас ще явя, да не би занапред да ви хвърли
някое ваше безумство в беди по море или суша.“
Рече така тя и лесно предума сърцата ни смели.
Цял ден до залеза слънчев пирувахме ние без отдих,
ядохме печени мръвки и пиехме сладкото вино.
Слънцето щом се търкулна и мрак над земята припадна,
легнаха всички гребци до въжата на кораба близо.
Тя ми подаде тогава ръка, настрана ме отведе,
легна до мене и тъй ме разпита подробно за всичко.
Всичко това й разказах подробно и както се случи.
Тези слова ми изрече тогава могъщата Кирка:
„Благополучно си всичко завършил. Но чуй по-нататък
моите думи, които след време сам бог ще ти спомни.
Ти край сирените първо ще минеш. С пленителна песен
те омагьосват плувците, които към тях се насочват.
Който до тях доближи, без да знае, и чуе гласа им,
никога той се не връща и нито децата невръстни,
нито съпругата нявга дома ще го срещнат щастливи,
него веднага омайват сирените с глас сладкозвучен
седнали в цветна ливада, от всички страни обградени
с купища кости на хора изтлели и с кожи изгнили.
Но ти, преди да преплаваш край тях, да затъкнеш със сладък
восък ушите на твойте другари, от тях да не може
никой да чуе гласа им, а ти да ги слушаш по воля.
Но за ръце и нозе да те вържат на бързия кораб
с върви о мачтата прав и така омотан да останеш,
докато двете сирени със звучния глас те омайват.
А ако почнеш да молиш или повеляваш да снемат
твойте другари въжата, те по-силно нека ги стягат."

Откъс от Дванадесета песен на "Одисея", от Омир.